„Света смрт“ Слободана Милошевића. Антрополошки есеј

Abstract

Опште је позната и мање-више елаборирана чињеница да савремено друштво карактерише потискивање идеје, свести и говора о смрти. Недостатак конструктивне спознаје ове животне неминовности манифестује се и посредно и непосредно у друштвеној свакодневици – од намерног избегавања свега што на смрт подсећа и што оживљава њено присуство до (не)свесног и (не)добровољног утапања у ,,индустрију заборава/забаве“, која је (између осталих) и узрок и последица неопремљености модерног човека да размишља о сопственом ,,одласку“. Спремност и начини суочавања са смрћу блиских особа остају тако питање личне умешности појединца, која се углавном опет своди на различите механизме бекства и заборава. Он често прибегава различитим традицијско-религијским обрасцима понашања, који опстају и остају нераздвојиво везани за смрт, без обзира на степен секуларизованости друштва, као и самог појединца који им прибегава. На колективном нивоу, то затомљено и неукроћено ,,сећање на смрт“ избија на површину кроз појаву митоманије и различитих врста и нивоа идолатрије, а посебно постаје читљиво у ситуацијама када је друштво/група директно погођено/погођена смрћу важне личности. Тако је у последњих тридесетак година на испраћајима, и око њих, више или мање историјских личности провејавала симболика фараона, српских синова, народних хероја и прогнаних мученика. У раду ћу се осврнути на смрт Слободана Милошевића и на различите догађаје, односно – на јавни говор и симболику која је пратила његов испраћај, те на улогу медија – најпре у креирању, а затим и у нестајању митских представа о животу и смрти бившег председника Југославије.

The Sanctity of death is an experience usually accessible only to small number of people, exclusively to those who had close relation to the deceased. People who participate death are privileged, on one hand because being bereaved they get the attention from the wider community, and on the other hand because they receive “permission” to become a part of a different reality, which allows intensive contemplation and experience of pain, fear, suffering and sublimity. At least for a certain period of time. But, what happens when this experience becomes the experience of mass and when “bereaved family” consists of hundred thousands people?! In the last thirty years Serbia has been the stage of such occasions several times; its citizens set off to “eternal rest” several persons whose life, in this way or another, left a deep trace on the pages of local (but not only local) cultural history. A paper represents the analysis of death of the ex-president of one of the ex-Yugoslav countries – Slobodan Milošević. This event, as if in some sublime epos, brought to the stage of Serbian everyday life (both political as well as any other one) mythical heroes, fairytale motives, powers of good and evil, which clothed either in pagan or in Christian symbols and metaphors, stayed in each corner of public (and private) – verbal, reflective and physical surroundings. This show lasted for symbolic seven days. After that period, its participants suddenly fallen into oblivion. Confusion concerning the way and place of send-off and funeral of Slobodan Milošević was the problem of the authorities and all other people who were in any other way concerned by death, which resulted in disorientation of the Serbian society in general. In the light of the state of the constant split in which citizens of Serbia live for a longer period, the multivalence of this phenomenon does not represent something very unusual and interesting by itself. However, the thing that singles out this phenomenon among other events is the fact it goes about a death, i.e. about the event which succeeded to disturb regular functioning of a secular society with its metaphysical dimension. Death and funeral of Slodan Milošević were not the first spectacle of the kind in this area. Only during the last twenty years we were “privileged” to have, observe and analyze from near three such cases: a death of Josip Broz in 1980, a death of Zoran Djindjić in 2003 and a death of Slobodan Milošević in 2006. All three events happened during specific transitional movements in Serbia, and represented “small transitions”. After all, if we understand the term transition out of its narrow meaning that refers to transition from socialism to neosocialism, i.e. if we understand it as any transition of society from one socio-politic-cultural context, we will realize that complete ex-Yugoslav region has been in the state of intensive transitions for last fifty years. However, it seems to me that there is at least one aspect of these intensive transitions that has been common to all. It is the transition and transformation from the society that used to be defined by religion and faith into secular social milieu (in spite of the reactualization of religion during the last fifteen years, we are still uncertain about the consequences, because this process is characteristic for appearing of specific types of religiousness that are often closer to secular than sacred attitude to religion). It is a common notion, which is more or less elaborated, that the later one (secular social milieu) is characteristic for suppression of ideas, consciousness and talks about death and that modern society appears in a way as a “society without death”. Passing through constant and new transitions in this context means constant and everyday confrontation with insecurity, fear, pain, suffering and finally with death without having “canals” through which these feelings might be canalled. In such situation, a death of public, famous and important person represents a specific collective catharsis, which gives legitimacy for expression of suppressed emotions. Construction of the “sacred image” gives hope for earthly justice to be satisfied, and not for reaching “heavenly heights” as it might seem at the first sight.

Общоизвестен е повече или помалко уточненият факт, че съвременното общество се характеризира с потискане на идеята, съзнанието и приказването за смъртта. Липсата на конструктивно познание за тази житейска неизбежност се демонстрира и заобиколно, и непосредствено в общественото всекидневие – от нарочното избягване на всичко, което подсеща за смъртта и съживява нейното присъствие, до не/съзнателното и не/доброволно потъване в „индустрията за забрава/забава“, която е (между другите) и причина, и последица от неподготвеността на модерния човек да разсъждава за своето „отпътуване“. Готвеността и начи-ните да се изправиш пред лицето на смъртта на близък човек си остава въпрос на лично умение на всеки човек, което пак се свежда главно до различни механизми за бягство и забрава. Индивидът често прибягва до различни традиционно-религиозни образци на поведение, просъществували и оставащи неотделимо свързани със смъртта, без оглед на степента на секуларизация както на обществото, така и на самият индивид, който прибягва до тях. На колективно равнище това затаено и неукротено „сещане за смъртта“ избива на повърхността чрез проявите на митомания и на различни начини и равнища на идолотворение; това става особено видимо в ситуациите, когато обществото/групата е спо-летяно от смъртта на важна личност. Така през последните тридесет години на и около изпращането в смъртта на исторически и не толкова важни личности беше навявана символиката на фараона, на сръбските синове, на народните герои и прогонените мъченици. В настоящата работа ще се обърна към смъртта на Слободан Милошевич и на различните събития като публичните речи и символиката, съпровождащи неговото изпращане, както и на ролята на медиите найнапред за създаването, а после и за изчезването на митичните представи за живота и смъртта на бившия югославски президент.